Посрещнахме F16 с хляб и сол. За да приветства присъстващите

 

Посрещнахме F16 с самун и сол. За да приветства присъстващите на пистата в Граф Игнатиево, самолетът направил няколко кръгчета. Премиерът и военният министър – и те са измежду посрещачите на въздушното знамение. 
Винаги, когато си помисля, че униженията ни имат край, се оказва, че краят е безконечен. Толкова дълго копаем личното си дъно, че се показахме от другия завършек на Земята. Нямаме войска, победени сме, разоръжени сме, самообезоръжили и самораздали сме се, самоподложили сме се, самонавели и саморазкрачили, обаче посрещаме новия аероплан с радостни крясъци на туземци. Нещо извънземно е дохвърчало и ние сме се събрали да го посрещаме. 

Целият номер е да ни видят американците по какъв начин макар че ходихме в Париж, в този момент сме и на Граф Игнатиево – хем сме с Макрон, хем с Тръмп. 
На времето в Русе, когато посрещали Батенберг, разпрегнали конете от каляската му и русенските големци се впрегнали вместо коне и я теглили до кметството – да му покажат какъв брой го обичат. Същото става и в този момент. Все повече и повече разбирам, че случайността и случайничеството са съществени и в нашия живот, и в нашата политика. Случайни хора на неслучайното място България ни вършат за срам. 

Ако не бях гледал фрагменти от вота на съмнение през днешния ден на държавното управление, в никакъв случай нямаше да допускам, че имаме подобен външен министър. Отдавна съм се примирил с всичко в живота си и нямам никакви искания към нищо, с изключение на към българския език (вече единствено донякъде). Днес външният министър Георг Георгиев изговори толкоз глупости и нелепости, ръсеше толкоз несъществуващи думи, опитваше се да ни смае с такива неуместни словесни структури, че надмина и Кирил Петков. Изгледайте, в случай че е допустимо, речта му, и ще видите защо става дума. Тя е несравнима с нищо от този жанр. 
Самият избор за външната ни политика е неправилен, тъй като ние освен нямаме външна политика, а нямаме интелектуален, честен и вербален потенциал да управляваме две села вкупом. Парвенюта, въобразили си, че съставляват нещо. Външната ни политика е вътрешна във връзка с „ агресирането и агресиращия нападател, който е нарушил интернационалните договорености, които не са адресирани все още на уведомлението и изчакването параметрите на истината “. Край на цитата, заимствуван по памет.
Ето почти такива и сходни пояснения произнасяше господин министъра на външните работи, като от самото начало си играеше с интонацията като дете с балон. 

Пълна мъгла, вятър и мъгла е цялата работа за външната ни политика. Ала-бала, пунта Мара, вдигнат пестник, протегната длан, въздух в юмрука, нокти по протегнатата длан и едно огромно нищо и половина. 
Но да се прави цялата ни страна на ударена по главата след гибелта на капитан Марин Маринов и да не смеем да гъкнем да не би еврейското лоби по света да ни вдигне мерника, не дай си, боже – това минава всички граници и е отвратително. Щели сме да „ пожелаваме “ опрощение и обезщетения, сподели Георг Георгиев. Няма да пожелаваме да бъдат наказвани отговорните, а да ни се извинят и да ни платят кръвнина. Умирам за такава външна политика – загивам от позор. 
Срам ме е от всичко, което става. Срам ме е от това, дето се напикаваме в гащите от наслада и трогване пред F16, блок 70. 
Срам ме е, че и до крайник да ни избият и да остане единствено един жив човек във Външно министерство, отново ще чака отнякъде доказателства за истината за какво сме избити всички останали. 
Срам ме е, че гледат на нас като на кучета, изведени на разходка, на които хвърлят топки и ние би трябвало да ги гоним и да ги връщаме.

Сега топката се назовава „ конвергентен отчет “ – тоя конвергентен отчет ми е израснал на пъпа, дето се вика, и убийте ме – не знам какво тъкмо значи. Знам единствено, че е топка, хвърлена в тревата, към която би трябвало да тичаме. 
Срам ме е от политици, от публицисти, позор ме е от цензурата, от свирепата тирания, от безизходицата.
Срам ме е, че в България българите са все по-малко и по-малко, че чезнат и се топят.
Срам ме е, че половин България няма вода да пие и да си умие очите.
Срам ме е от тия петдесет лв. за Великден – ужасяващ позор са тия пенсионерски петдесет лв.. Как им се откъсва от сърцето?

Срам ме е, че умират деца по пътя, че на всички места по света умират деца - като врабчета и като ангели. Стига сте избивали деца, животни такива!
И най-вече ме е позор от себе си, че не спирам и не спирам да пиша и да се хвърлям като риба на изсъхнало, и да не слушам нищо, което да ме насърчи. 
С годините човек губи слуха си и това е единствената ми вяра, че евентуално се чува нещо, само че аз не го дочувам. 
И отново, като се сетя, че клечим като кучета по писти и летища да посрещаме един аероплан, който ще ни пази руснаците да не ни избият и завладеят, и дефинитивно ми се завива свят. 
Работата е опусната по всички линии. И не знам кой може да я хване, да я спре, да я раздруса и да я озапти. 

Николай Милчев